Тъмният булевард бе очертан от мъждукащи светлини. Вечерта се беше сгушила в намокреното от дъжда шосе. В някои малки локви се отразяваше светлина от коледни лампички. Луната се бе скрила изпод завивката на черни облаци и само няколко звезди проблясваха в далечината. Силен вятър ме караше да настръхвам. След като се промъкна през жилетката ми, студът бързо просмука и кожата на лицето ми. Градът спеше, а аз стоях като бял бродник на терасата и пушех. Цигарата догаряше, а мислите ми се тресяха като забързана колесница по неравни пътеки. Толкова много ми липсваше, че започнах да извайвам образа ти пред мен. Виждах те, застанал пред рафта с книги, преподреждайки купчините, сериозното ти изражение ме смайваше, защото и най-малките детайли ти изпълняваше с хирургическа точност. После те видях в кухнята. Поправяше крана на мивката. Течеше. И пак те видях с онзи марков костюм и вратовръзка, която и двамата не можем да завържем, но ти някак стегна възела този път…аз можех само да го отхлабвам. Виденията се редуваха, цигарите също. Малките часове на нощта минаваха, а аз все още не можех да заспя. Загледах се към небето, беше Коледа, а тогава се случват чудеса. Пожелах си, стискайки очи. Когато ги отворих, забелязах, че екранът на телефона ми свети. Обаждане от теб? Съобщение може би или? Веднага грабнах телефона в очакване да бъдеш ти. И отговорите, които търсех, не закъсняха. Един трепет се покачи от краката ми, през стомаха, към гърдите и погъделичка всичките ми сетива. Аларма. Неописуемото чувство, когато възглавницата привлича главата ти като магнит. Събудих се в леглото някак изморена, с натежали клепачи и премръзнали ръце, а вратата на терасата беше отворена…
Leave a Reply