Стая

Да стоя на две педи от прозореца и да гледам

през мръсни стъкла океана-

океан от захвърлени блянове,

ронливи като морска пяна.

Да лягам върху утрешни въздишки и да чакам

истинското утро да настъпи,

в крилата му да търся своя пристан сякаш

с полет към брега ще ме упъти.

Да лягам върху твърди грехове от вчера

и да стискам в длани плахи надежди,

къде му е краят, как да го намеря

с превързани очи в смолисти мрежи…

И  стаята празна, онемяла от тишина,

ме гледа как кротко съм свила душа,

там, в ъгъла, замислена със сключени крака,

не да вървя, ще се уча да летя.