Първа глава
Библиотека. Голяма колкото дворцова градина, с изящни мраморни колони в гълъбовосиво. Толкова масивни, че да удържат натиска на времето и да запазят вековната мъдрост, побрала се в книгите, над които бдят. Покрай една от тях преминава Джоан. Млада е, с гъсти къдрави коси и порцеланова кожа, върху която изпъкват ситните ѝ лунички. Къдрите на ефирната ѝ тюркоазена рокля се полюшват, а звукът от ниските ѝ токчета слабо закънтява по излъскания под. Тъкмо си е избрала ново четиво и устремено върви към библиотекарката. Тук е, сякаш у дома си.
Приближава към масата и поздравява тихо.
– Само тази ли? – изненадва се библиотекарката.
– Да. Само – изсумтява Джоан.
С очила, поставени на върха на носа, едрата дама пред нея се усмихва, ама не съвсем. Добре познава Джоан и нейния вкус за книги. Затова неведнъж ѝ е отправяла препоръки и я уважава заради това, че ги приема с доверие. Винаги я изпраща с голям куп преводна литература, но този път е изумена от слабия избор на читателката.
„Древна Персия“ – прочита наум библиотекарката. Все едно не познава наизуст цялата им култура и не я е чела на персийски. По-овехтяла книга не успя ли да намери?
Наистина книгата е почти пред разпад. С раздрани корици и пожълтели листи, които едва се държат в шева на подвързията, а от нея лъха на забравена история.
Служителката сканира електронния баркод на старата книга и я подава на Джоан, която междувременно е зареяла поглед в картоните на читателите отсреща. Толкова много имена, толкова много души, през които преминават думите и посланията на едни и същи автори в тази библиотека, а всички мислим по различен начин. Доколко книгите ни помагат да бъдем такива, каквито не сме, съгласявайки се с нечии други възгледи и светоглед… или ни помагат да станем точно онези, които всъщност сме?
Джоан се отправя към вратата. Прибира прашасалата вещ в чантата си и тръгва обратно към дома си, попила от енергията на величественото място. Отново се появява онова чувство. Започва да потъва в мислите си и с всяка следваща се озовава все по-надълбоко в съзнанието си. Напоследък толкова много мисли, че не ѝ остава време да живее. Сивото вещество изтрива красотата на дните и вече няма никакво значение дали някакъв цвят ще се прокрадне в тях. Джоан го изяжда с мислите си и го превръща в плътна сивота. Представя си, че управлява часовник и му нарежда да не отброява времето за нея, защото тя е останала извън него. Тя е безвремева.
Леко се подхлъзва по студените каменни стълби на изхода и се сблъсква с висок тъмнокос мъж на средна възраст. Той се извинява и опира длани върху раменете ѝ. Джоан се стряска от тази близост. Това я изважда за кратко от унеса, но тя пак се връща при своето неспокойно аз. Изпълнена с желание да го утеши, засилва болката още повече. Толкова е безстрашна, че прави няколко бързи крачки встрани веднага след като съзира черен питбул пред себе си. На каишка. Усеща как главата ѝ забумтява, а сърцето ѝ беснее. Ръцете и краката ѝ потреперват. Следва силна въздишка и обичайният ритуал – запалване на цигара. Всмуква по хлапашки, като че ли някой ще я линчува заради това прегрешение и обляга гръб о бароковия зид. В косата, по дрехите, кожата, навсякъде се е настанила острата миризма на тютюн. Джоан е непримирима. Може да диша с дробовете на стар миньор, болен от силикоза, но диша. След развода с Бен нито брои цигарите, нито кутиите. Превърнала се е в професионална машина за пушене. Понякога е по-лесно да разбираш законите на квантовата физика, отколкото себе си.
Малките улички на Лондон са уютно притихнали в приятна хладина. Повеят на вятъра раздухва няколко кичура от косата на дамата с тюркоазената рокля. Тя не си прави труда да ги отмества от лицето си. Краката я заболяват от дългото ходене до апартамента. Ухае на прясно окосена трева, а зеленината наоколо се шири като в гора. Някои дръвчета по тротоара вече са цъфнали, а през листата си пропускат меките лъчи на пролетното слънце. Животът на хората е като на тази трева, разсъждава Джоан, растеш, растеш и по някое време те подкастрят.
Когато отваря вратата на дома си, я обгръща сладкия аромат на ванилия. Събува неудобните обувки и уморено се провлачва към дивана в хола. Минава покрай всички окачени на стената награди и грамоти. Оглежда се в стъклата на изтънчените рамки и прочита: „Джоан Милър – Награда „Ман Букър“ за литературен превод“, „Джоан Милър – Награда от Асоциацията на преводачите в Обединеното кралство“, „Джоан Милър – Грамота за най-добър превод от унгарски“… Погледът ѝ се спуска надолу към първото отличие: „Джоан Милър – Първо място на национална олимпиада по английски език“. Всички тези престижни награди са от друг свят, от едно далечно минало, което се е изплъзнало между пръстите на „онази Джоан“ като фин пясък. Все по-бегло си спомня усмивките, радостта и удовлетворението от своите постижения. Рамките сега служат за гробове на спомените. Доскоро можеха да я разплачат, но вече ги наблюдава безизразно и не успяват да събудят в нея каквато и да е тръпка.
Две сребристи чаши за вино се провират откъм ъгълчетата на очите ѝ. Винаги ги държи там. Хваща и двете и се запътва към шкафа в кухнята, където обикновено прибира алкохолните напитки. Отваря бутилка отлежало шардоне и налива в тях почти догоре. Телефонът просветва, но тя не му обръща внимание. Вече има няколко пропуснати обаждания и съобщения отпреди часове.
Днес не ми е ден за разговори – пропълзява ново заключение сред останалите. Отнася чашите към масичката пред канапето и изключва телефона си. Потъва в тишината на празния апартамент и се слива с мебелите. Залезът изпраща последната си целувка и се оттегля от хоризонта. В този момент Джоан е на ръба. Следва поредното рухване. Поредната криза. Тогава се чувства най-безсилна и обезнадеждена. Заедно със залеза си отива нейната едва мъждукаща светлинка. По новините я плашат с риск от нова смъртоносна зараза, но не знаят, че най-страшният вирус е отчаянието. Болният копнее за здраве, отчаяният – за нищо.
Джоан се прозява, а всъщност е спала повече от десет часа. Сънлива е през целия ден. Намира утеха, когато се притисне в меките завивки. Най-често се буди около два през нощта след поредния задушаващ кошмар. Вчера може би бълнуваше насън, опитвайки да се измъкне от нещо, което стискаше двете ѝ ръце и силно я дърпаше към себе си. „Махни се! Махни се!“, повтаряше тя, докато накрая не се събуди. Не знае как да тълкува сънищата, това дори не я интересува. Кошмарите не се сбъдват, по-тъжна се оказва реалността. Отпива внимателно и от двете чаши с божествена течност и се досеща, че днес не е хапвала почти нищо. Стомахът ѝ е празен, а тя го пълни само колкото да не умре. Яденето ѝ се струва досадно. Съществуват толкова хора по света, които се занимават предимно с това – мислят какво да сготвят, готвят, ядат и после пак мислят какво да сготвят. Кулинарен кръговрат. Въртележка измежду наситените вкусове, насладата, цветовете на продукти, подправки, ароматите им. Как нищо от това не я привлича…
Слага на печката вода за спагетите и се връща отново на канапето. Освен луничките по призрачнобялото ѝ лице, между веждите се е врязала дълбока бръчка. Ако преди се появяваше само като вдигне глава към слънцето, то сега е неизменна част от външността ѝ. Или по-скоро от вътрешността ѝ.
Джоан е сляпа за всички онези малки детайли, без които не можеше да живее. Детските усмивки, пречистващия дъжд, милите картички, шегите и забавните разговори, старите филми, разцъфващите цветя, полета на птиците, първата глътка сутрешно кафе… Не ги вижда, не ги усеща и не ги иска. Джоан е непоклатима кралица в царството на депресията, в долината на страховете и в океана от празни въздишки. Властелин на тъмнината.
Спагетите са готови, добавя им сос и старателно ги разбърква. След няколко хапки пали цигара и отново се пресяга към виното. Не е започнало да ѝ се гади от него, може да изпие още две чаши. То я омагьосва и забавя високоскоростния хаос в главата ѝ. Всички отпечатъци от миналото са там. Нейната памет – същинско проклятие. Досущ като къртица рови назад във времето, търсейки корените на всички проблеми. Защо е такава, каквато е сега? Къде по пътя изгуби себе си? Мъката обаче е най-добрият домакин и когато станеш неин гост, някак не искаш да си тръгнеш. Боли те, но свикваш с нея и ти е удобно в хладната прегръдка. Сътворява от теб монах, който прави всичко друго, но не и да се моли. Въпреки че веднъж се бе случило.
Джоан се връщаше след последния си ден като преводач в издателството. Беше толкова объркана, че пропускаше да свърши важни неща, като например да изключи фурната. Не помнеше къде е оставила ключовете за колата и забрави за уговореното интервю за работа. Сети се за фурната едва когато долови дим по стълбите към дома си. Нямаше представа какво е сложила да се пече. Но каквото и да е било, вече бе станало на въглен. Причерня ѝ от гледката. Кухнята беше опушена и действително можеше да се подпали. Вдигна ръце във въздуха и изохка няколко пъти. Сама си беше виновна, нали никой не беше завъртял копчето на 200 градуса вместо нея. Ами нейното копче? Кой беше позволил да се стигне дотук и съзнанието ѝ да прегори?
Когато се успокои и отвори всички прозорци вкъщи, Джоан седна безпомощно до трапезната маса и допря длани за молитва.
Ако те има, Господи, ако ме чуваш, ако ме виждаш, моля те, изпрати ми чудо!
Но чудесата се случваха само в приказките. А тя беше забравила как се пишат.
Особено важно значение има въпросът „Как“. Джоан си го задава всеки ден по стотици пъти, когато пред нея проблесне светъл лъч надежда. И макар да стига до стотици отговори, като своеобразни пътища, предложени от „Как“, тя винаги избира да завие по „Защо“. Той, от своя страна, най-често я води до задънена улица или голям кръстопът с неясни знаци. Защо да промени начина си на живот, защо да промени мисленето си, защо да вярва на илюзии – защо, след като може случайно да се препъне в някоя грозна мисъл и отново да попадне в капана на депресията.
Съмненията изяждат великолепието на утрешния ден, оглозгват го като саблезъб тигър и бъдещето се превръща в мършава останка от неизживяване. Руина – вчера, руина – днес, а утре? Пак руина – отговаря на себе си Джоан. Някои неща е по-добре да си изчакат времето и мястото, за да се случат по правилния начин.
***
Страхът може и да придобива различни форми, но Джоан не може да определи своя. Героично или не, тя не се страхува от паяци, змии, стоножки, височини, дълбочини, от тъмното, от смъртта. Убедена е, че може да се справи с всяка жива твар на тази земя и ако не може да я стъпче, то поне може да води преговори. Според нея не е необходимо да си велик дипломат, а просто да умееш да въздействаш психологически. В тъмното може да запали лапма или фенер, а смъртта така или иначе е неизбежна, защото един ден всички ще умрем. Пределно ясно. Почти невъзможно ѝ се струва да спре да се плаши от провал. Тревожността и разочарованието са я сковали до такава степен, че попадне ли в примката им не съществува измъкване. Поне не и докато друга натрапчива мисъл не превземе съзнанието ѝ.
Ако можех да бъда някоя друга, коя щях да съм? – въпросът я боде като острие. Неминуемо след това стига до заключението, че всички сме уникални и копирането на мисловни модели и навици води до обезличаване, до изтриване на индивидуалната личност. Каква е Джоан? Упорита, жизнена и вярваща в себе си жена, изпълнена с любов към живота и неговите странности. Саркастична кучка, която с размах изважда пред теб червен картон винаги когато преминеш границата на разумното неблагоприличие. Тя е тези две жени. Обаче го е забравила.
Ръцете ѝ все още са свити за молитва, но тя отдавна не се моли. Тих вътрешен глас я насърчава да поплаче. Нека излее всички стаявани чувства. Сълзите ще измият илюзиите, ще донесат мир и отново ще я накарат да повярва, че не е онова безжалостно чудовище, за което от известно време се възприема. Джоан е сама. Избухва в плач и всичко се размазва пред очите ѝ. Тя беше търпелива, овладяна и почти не сваляше слънчевата усмивка от лицето си. Обаче и това е забравила.
В пълна готовност да продаде душата си само за да се почувства по-добре, изважда нова бутилка вино от личния склад. Ръцете ѝ треперят от алкохол, от глад, от страх. Сънува ли, или е друсана? Изглежда ѝ като малко вероятна реалност. Това някаква безочлива шега на Вселената ли е? Ако баща ѝ беше жив, щеше да каже, че реве като разглезена пикла и че трябва да се стегне. Но сега го няма. Усеща липсата му, макар и той да не я разбираше изобщо. Винаги я порицаваше, обвиняваше я, че прекалява с драматизирането и цял живот отказваше да се примири с нейната вродена чувствителност. Джоан трябваше да е войник според неговите възгледи и амбиции. И ако сега можеше да я види в това състояние, със сигурност би се отрекъл от нея, защото в семейството му нямаше място за хленчещи. Всички трябваше да са силни, за да не се огъват при всеки повей, защото докато устояваш на бурите, не трябва да показваш слабост пред никого. Само да я беше прегърнал, казвайки, че се гордее с нея. Никога не го бе сторил.
Гръмкият звънец прогонва тишината и Джоан се стряска. Надява се, че няма да я безпокоят и някой по грешка е натиснал копчето за нейния апартамент. Понася се бавно към вратата, но звънецът изпищява отново. Дразни я тази настоятелност. Когато отваря, на прага вижда сестра си. До ден днешен не е сигурна на кое в нея се възхищава повече – лицето ѝ на херувим с подчертани скули и изразителни очи или дяволски оформеното тяло. Тесните дънки очертават перфектно бедрата ѝ, а черното кожено яке загадъчно прикрива поръбената дантела върху пурпурночервения топ. При всяко движение на главата кичурите изрусена коса се разстилат по раменете ѝ като фин сатен. В милия ѝ поглед се чете състрадание. Още от малка Катрин е по-нежна и по-грижовна от брат си и сестра си:
– Как си? Защо не отговаряш на съобщенията ми?
– Съжалявам, не съм си поглеждала телефона – преструва се на разсеяна.
– Може ли да вляза? Нека поговорим! – настоява Катрин.
Джоан е замаяна от виното, но все още твърде унила. Сестра ѝ я поглежда с известно недоверие.
– Това не може да продължава вечно, скъпа моя. Трябва да започнеш да се съвземаш. Защо не искаш да ти помогна? И Себастиан се притеснява.
– Нямам нужда от помощ, Катрин! Не искам да тревожа нито теб, нито брат ни.
– Винаги реагираш гневно. Чуй ме сега. Леля Джейн е приготвила от любимия ти лавандулов чай и ни очаква в кафенето. Хайде да отидем при нея. Ще се разсееш, ще се поуспокоиш…
Само от споменаването на лавандуловия чай на Джоан ѝ призлява. Какви ли не лекарства, мехлеми и отвари не се опитваха да ѝ пробутат, за да я накарат да се почувства по-добре, но тя категорично отказваше. Все пак Катрин имаше вродена дарба да убеждава и използваше умело това свое качество като брокер на недвижими имоти.
– Ще си помисля – отговаря през зъби.
– Нищо няма да мислиш – сопва се Катрин. – Имаш един час, за да си вземеш душ, да се приготвиш и да дойдеш. С леля Джейн ще те чакаме. И да видиш само каква нова рецепта за кексчета е измислила. Ще се влюбиш в тези вкусотии, кълна се!
– Не съм в състояние да оценя кексчетата, какво остава да се влюбя…
– Без повече откази, Джо-Джо! Идваш, а ако се налага, ще те измъкна насила от бърлогата ти.
– Добре, добре! Хубаво – предава се и тръсва глава, припомняйки си уютното кафене. Леля Джейн влага цялата си енергия и любов, за да го направи несравнимо. Още с отварянето на вратата те връхлитат толкова сладки аромати, чак ти се приисква да се поглезиш. Да си подариш удоволствията, посягайки къмкрасивите подноси с разноцветни чаши и чинии.
– Ще се постарая да съм готова след час – обещава накрая.
– И моля те, разкарай този отвратителен мирис на алкохол от себе си. А тук вони на мърша, сериозно ти казвам! – укорява я Катрин и след тази забележка Джоан се чувства още по-загнила отвътре.
– Мисля, че трябва да тръгваш.
– Оставям те. Ще се видим по-късно – Катрин повдига многозначително вежди и хвърля широка усмивка на сестра си. С периферното си зрение вижда как Джоан затръшва вратата.
Тя рязко вдишва няколко пъти. Не мирише на мърша, а на ванилия, убедена е. Отваря широко прозореца, но каква полза при все че запалва поредната цигара. Така и не поглежда часовника, за да се ориентира. Просто е сигурна, че ще се справи бързо. Не защото няма търпение да се срещне с близките си, а защото върши всичко с такава досада, че не може да понесе забавянето и допълнителното отегчение.
След малко излиза изпод душа, прочистила донякъде ума и дъха си. Хвърля халата в коша за пране, намъква удобни дрехи и сресва косата си. Дъвче втори ментов бонбон и пръсва върху меката си кожа парфюм. Вече е готова. Няма нужда от лосиони и грим, защото леля Джейн и Катрин я обичат всякак. Тъкмо се навежда да обуе обувките си, когато получава съобщение от сестра си:
Къде си? Идваш ли?
Не се бави.
Прочита го и завърта очи. За какво е цялото това бързане? В чантата ѝ все още лежи книгата от библиотеката. Изважда я, за да я остави върху шкафчето, но от нея полита изписан лист хартия и пада в краката ѝ. Събужда в нея любопитство и един незабравим спомен как Бен бе оставил бележка на възглавницата. Тя водеше до друга и така с всяка следваща бележка Джоан откриваше места, на които бяха скрити ефектни снимки, разказващи историята на тяхната любов. При последната фотография Джоан откри годежния си пръстен. И когато ахна от изненада, докато очите ѝ се насълзяваха от щастие, Бен изникна зад нея със страхотен букет от сто и една червени рози… Толкова романтично, истинско и… минало.
Джоан се връща обратно в реалността. Няма никакво време за губене и прибира бележката в чантата. Опитва да запази жива приятната емоция, като не се съсредоточава върху терзанията. Нали въпреки всичко някога имаше късмета да обича с цялото си сърце…
Leave a Reply