-На позиция съм! – възнесе се гласът измежду кориците на „Страх от обичане“. Зазвънтя като ехо из целия парк. Като утринна роса покри събуждащата се трева и продължи:
-Толкова е красиво! Раждаме се от любов, за да се превърнем в любов и днес съм твърдо решена да попадна в нечии ръце, които отдавна не си спомнят какво е да докосваш с плам и нежност, какво е да обичаш, без да пазиш равновесие…
– И аз съм тук! – чуха се думите на друг книгодар – За да стопя снега. Не, не този сняг, снегът, който се сипе в душите на хората.
Една от страниците зашептя: „Снегът е може би разлюбен дъжд, на който са отнели топлината. Дъжд, побелял от мъка изведнъж, превърнат на снежинки от съдбата… Ето, че сега съм тук и ще дарявам „Любов и още нещо“.
-Любовта ли? Тя е всичко! – обади се лиричен глас наблизо. – Никакви войни и смърт не могат да я сломят. Зареял поглед в небето, виждаш, че от него не падат звезди, а бомби. Отнемат животи, разкъсват съдби и ако оцелееш, променят цялата ти същност… Но любовта е вездесъща и е навсякъде! Огледайте се и ще разберете „Има ли места в Рая?“
-Да ви кажа ли – разлистиха се страниците на „Човек е сам и човек е само“. – Чувствата се превръщат в баналност под напрежението на меланхоличната скреж, където се сливат „и тъгата, и годините“. „Няма нищо да е като сънуване, няма никой да е като спасител, защото толкова светът загубен е, а безчет спасения съм опитвал.“ Ще бъда съветник за личностно извисяване, урок по истини, защото повтаряемостта на човешките несъвършенства води до затворен кръг и липса на бъдеще…
Изпод пейката, където се намираше книгодарът, загука гълъб. Тъкмо бе открил няколко трохички и бързаше да ги достигне с клюна си, преди останалите гълъби да се втурнат ожесточено към тях като прегладнели пехотинци.
-Хм, бъдеще… – промълви книгата „Последните българи“. – такава апокалиптична атмосфера българските села не са виждали, те умират и бъдещето е дума, която там сякаш постепенно се изтрива… „Убиец на герои“ кимна и яростно разлисти страниците си в израз на бунт.
„Моето писмо към България“ също беше на позиция и след като чу това, въздъхна:
-Ех, да знаете само какви деца е родила България! За тях думата „бъдеще“ е по-светла, по-искряща, аз нося техните разкази и есета и ако някой не вярва, че има надежда, ще му я покажа.
Встрани от тях „Берачът на кестени“ оглеждаше минувачите по алеята. Някои разговаряха, други се спираха мълчаливо, посядаха на пейки в далечината, където зеленото и яркосиньото бележеха границите на човешкото съществуване.
-Гората може да предпази от яркото слънце. Дава подслон при дъжд. Но когато на човек не му достигат тези неща и започне да търси тайната на величествения лес, тогава гората прави така, че любопитните да се изгубят. – Мастилените думи, с които говореше „Берачът на кестени“, замлъкнаха за миг. Лек полъх погали кориците и той продължи – Така е и при хората. Един човек може да е опора. Но потърсят ли тайната на силата му или пък поискат ли да им разкаже съкровени неща, то почти винаги ще се изгубят по пътя към сърцето му.
-Понякога се вторачваме в напълно незначителни неща, гоним илюзии, преследваме ги, без да обръщаме внимание на истинските неща, на „Нещата, които си струват“ – каза другият книгодар – сборник с разкази.
-За да ги забележим, поне за малко трябва да излезем вън от себе си, вън от вътрешния си свят, в чиято примка сме се омотали. – задъхано се обади женски глас. – С моите нови читатели ще споделя за едно вълнуващо пътешествие през Москва, към Сибир до пустинята Гоби и всичките 8 000 километра, които не пропътувах, а изживях! Не е трудно „Да обикнеш дивото“, трудно е след този пътепис да не го обичаш…
Никола от „Последното завоевание“ се пробуди, долавяйки разговора на останалите книгодари. В главата му кънтеше само „дивото“. Избледнелия спомен от последния див купон и попълненията към списъка със завоевания го накараха да се подсмихне. След това си спомни за срещите му в Отвъдното, за всичко, което го накара да се промени и премисли ситуацията.
-Всеки трябва да получи втори шанс, за да промени живота си, да го изпълни със смисъл и да си зададе въпроса: „В какво вярваш?“ Моите редове забавляват, но и дават нова отправна точка на младите читатели, чийто живот тъкмо се завихря. Какви ще бъдем след бурите на студентските години зависи от нас.
-Бури, приключения, едно екзотично и авантюристично издирване на хавайския остров Колоомауне може да превърне обикновеното в необикновено – намеси се „Преобразяване“. – Ще ми се да отида в дома и сърцето на читател, който точно сега трябва да се изправи срещу демоните около себе си, но и тези вътре в него. Оцеляването е задължително и ще се постарая с моята история да му помогна, а и да го разведря с мистериите и легендите, които ще оживеят пред очите му…
-Ние сме създадени за това. Да оживяваме всеки път, щом някой ни разлисти и да го потапяме в нашите светове, за да подарим самите ние нови светове. Нека бъдем търпеливи, за да отидем там, където най-силно се нуждаят от нас. Точно в този едничък миг, толкова искрен и непринуден, също както влюбването. Ние ще знаем, че сме ги намерили… – каза книгодар, застанал под дебелата сянка на вековно орехово дърво. Всички книгодари се съгласиха. Те също носеха това послание, изписано върху хартиените им тела с различни думи.
-Ето ме и мен! Аз съм пътешествие в тайнствения разкош на Саудитска Арабия. „Златото е винаги черно“ бе заела мястото си на пейка по централната алея, където я обливаха меките лъчи на пролетното слънце. – Какво да правим, когато всички пътища водят към война? Има ли хитър начин, по който можем да я предотвратим? Отговори крия в мен и нямам търпение да ги споделя, да запозная читателя ми с героите, които успяват да докарат света до ръба на война, а за да я спрат, преобръщат световния ред и успяват дори да измамят самата смърт!
-Има игри, които започнеш ли да играеш, трябва да играеш до края, независимо дали правилата ти харесват, или не. – отсече книгодар на близката пейка. – Попаднеш ли в центъра на игри, интриги и заговори, приятелства и любов биват поставени на изпитание. Не говоря за държавно управление и политика, а за човешките взаимоотношения. Много маски падат, много неща се объркват, но дали приятелите ще се окажат истински и чувствата искрени? Приключението по моите страници в „Игра на маски“ ще покаже …
„Тих мрак“ слушаше, опрял корица на масивна пейка с изящна дърворезба. Мастилените редове в него напираха да се покажат на дневна светлина.
-Толкова провокативни житейски въпроси! Наистина, „мълвите ни разделят, апатията ни погубва“. Аз съм роман, в който криминалните елементи се преплитат с драматични и объркани човешки отношения. А те водят до тежки и сериозни обрати, за които никой не може да бъде напълно подготвен. Как хората стават роби на проблемите, вместо техни господари…
-Колкото и далечни да ни се струват някои събития, понякога се оказваме в техния епицентър и ни белязват завинаги. – промълви „Орденът на скорпионите“ от съседната алея. – Моята история отвежда в Западна Европа и в екзотиката на арабския свят. Оказва се, че животът е коварна игра върху шахматна дъска, където всеки е фигура, избираща сама следващите си ходове. И само времето е наш спътник. Правилното време настъпи ли, не можем да се колебаем, не можем да се огъваме пред страха и заплахите. Между моите корици се спотайва един различен прочит на нашето съвремие, в което от години се води ужасяваща война, без да има военен фронт… Надеждата и вярата са щитове, с които можем да браним и себе си, и света…
-Надеждата, мечтата, свободата… за тях са писали младежите, които ме създадоха. Аз съм сборник „Разказ в 10 изречения“. Пишат и за тъга, за любов и презрение, за добротата, която има лечебна сила. Всички тези деца разкриват светогледа си по неповторим начин, а едно от най-ценните качества в мен е непринуденото детско повествование. – страниците на книгодара се огънаха в невинна усмивка.
Пъстра книжка красеше една от пейките пред детската площадка в парка. Веселите игри тепърва започваха и децата си намираха нови приятели, с които да се спускат по пързалката, да се люлеят, да се гонят из целия кът. Звънливият им смях ехтеше сред красотата на цветните градини, разнасящи приказно благоухание наоколо.
Само минути ги деляха от това да намерят своя нов книжен приятел, който да им бъде другар в порастването. Книгодарът „Верни приятели“ им беше приготвил много забавни игри, докато учат и подарък талисман, който да ги пази.
Малко по малко гласовете на книгодарите спряха да се чуват. Мисиите им бяха започнали и те се отдаваха на своите нови читатели. Приветстваха ги в своите светове. Бяха сътворени със сърце и с мисъл, за да живеят в сърце и смисъл – техните истински домове. Посланията им стигаха на правилното място в точното време. Но маршрутът им бе дълъг и пътят им продължаваше, защото за добротата нямаше спирка, тя се предаваше нататък…
Leave a Reply