На Вили,
с благодарност за вечността.
Още щом пресякох булеварда пред журналистическия институт и стигнах до пищно разлистените дървета в парка, забелязах, че юлската топлина е измамна. Мастиленотъмни облаци заплашваха да свлекат от небето нежносиния му воал. Трескаво притичах, за да хвана автобуса, преди да завали. Когато слязох на площада, дъждът ромолеше по прозорците на сградите наоколо и по стъклата на автомобилите. Едрите капки посипваха прашните павета, водещи до улица „Бройхаус“.
Мъжка фигура стоеше неподвижно на отсрещния тротоар. Приближих се само за да установя, че е мим, облечен от глава до пети в традиционна баварска носия. Седеше върху буре с чадър в ръка и забавляваше туристите. Мимът сякаш беше оживял от стара снимка – кожените му панталони и елекът изглеждаха старинно бронзови. Атрактивният мъж разкри значка на ФК Байерн Мюнхен от вътрешната страна на жилетката си, а жестът беше последван от комични физиономии към минувачите. Само един поглед надясно беше достатъчен, за да разпозная емблематичната за Германия марка „Хофбройхаус“ – кралската пивоварна, която в наши дни е бирен ресторант. Любопитни туристи бяха препречили входа към зданието, а на масите отвън се веселяха шумни компании. Струваше ми се невъзможно да се провра през множеството, което извираше от сградата. Дори за миг обаче не си помислих да си тръгна. До масивните колони отпред зърнах младо семейство. Мъжът държеше карта на града и обсъждаше със съпругата си следващата спирка от пътуването им. На врата му висеше фотоапарат. Хофбройхаус вече беше увековечена в картата му с памет, докато аз напълно осъзнато трупах в съкровищницата си всичко, което сетивата ми подаряваха.
Заобиколих двойката и побутнах стъклената врата. Миризмите от всички видове бира едновременно се самосервираха пред носа ми. Дървеният под лепнеше. Едва сега забелязвах колко претъпкан беше ресторантът в действителност. Сервитьори сновяха припряно около масите с гигантски табли и в бързината разливаха бира. Шумът галопираше през слуха ми, докато опитвах да се ориентирам в обстановката. Половината стени бяха облицовани с орехово дърво, а таваните бяха изрисувани с колоритни средновековни фрески. Светлината нахлуваше свободно през високите прозорци и правеше мястото още по-оживено. Как ли е изглеждало в разгара на Тридесетгодишната война? Не само, че тогава Хофбройхаус остава непокътнат, но и помага за спасяването на Мюнхен, предавайки на шведския крал 600 000 бъчви с бира.
Отличителен белег на Бавария бяха покривките на сини и бели квадратчета. Точно около маса с такава покривка седяха двама баварци на средна възраст, стиснали по халба с пиво. Изглеждаха толкова различно от останалите. Шапки със забодено паче перо и значки с лика на принц-регента щрихираха култовия им вид. И халбите бяха необикновени – гълъбовосиви, с капак. По-късно разбрах, че са изработени от твърд порцелан, който до голяма степен е нечувствителен към температурни колебания.
Двамата мъже подозрително се бяха вторачили в мен през диоптричните си очила, когато застанах до тяхната маса и се заоглеждах. В друго измерение може би щях да успея да си резервирам маса или поне ако бях помислила за това предишните дни, но едва днес, като търсач на истории, реших, че репортажът ми ще бъде за Хофбройхаус. Позволих си да помоля за място на тяхната маса и обясних, че целта на посещението ми е журналистическа – да събера лични впечатления за пивоварната и ако имам повече късмет, да срещна словоохотливи събеседници, които да интервюирам. Досега не бях виждала германци да се усмихват толкова широко. Поздравиха ме и с приятелски жест ме поканиха да седна при тях. През мен мигновено премина странното чувство, че бях закъсняла за уречена среща и отдавна ме очакваха.
Настаних се до Вилфрид, който се представи като Вили и тактично премести бастуна си от другата страна, за да не ми пречи. Кристалносините му очи поглеждаха ту към мен, ту към тефтера, който току-що бях извадила от чантата си. Нямаше нищо против да си водя записки. Отсреща стоеше Луки. Помаха на един келнер, за да поръча бира и за мен.
Небрежно смъкна шапката и приглади прошарената си коса. Притежаваше сурово изражение, присъщо на служител на реда и както по-късно ми сподели, наистина беше полицай по професия. Не беше привърженик на Октоберфест, защото според него сигурността е под въпрос, а и често можеш да останеш без резервация.
До салфетника на масата се мъдреше дървена поставка с елегантно издялан надпис, гласящ „Хитреците“. Бързо отгатнаха почудата в погледа ми и още преди да задам въпроса си, Вили ме информира за традиционния им щамтиш[1]. Като жители на Мюнхен, вече четири години с приятелите му се срещат на тази маса през две седмици и се отдават на сладки приказки и бира в продължение на часове. Макар и за кратко, ми бе оказана честта да съм част от този специален ритуал. Намирах в него подобие на италианското “dolce far niente” – сладостта да не правиш нищо, но в баварската си версия звучеше по-скоро като „сладостта да пиеш бира с приятели“. Не носех Дирндъл, но ризата ми на синьо-бели квадрати услужливо се вписваше в дрескода.
В този момент пристигнаха музиканти от духовия оркестър на ресторанта и се разположиха на импровизираната сцена само на хвърлей от нас. Туба, тромпети, тромбони и барабани бяха перфектно съчетани в мисията си да допълнят мюнхенската идилия. Докато оркестърът се подготвяше, Вили въодушевено жестикулираше в старанието си да говори с мен на чист немски с колкото е възможно по-малко диалектни думи, за да го разбера. Като че ли ръкомахането му помагаше да улови във въздуха правилните думи. Научих, че можеш да се сдобиеш с щамтиш, ако си клиент на пивоварната почти всяка седмица и се регистрираш. Около две години по-късно получаваш специална карта със снимка и имена, за да бъдеш идентифициран като редовен гост.
Към нас се присъединиха и другите двама хитреци от кликата – Уве и Андре. Не беше изненада, че те също се появиха в типичен народен стил. Около Уве, едър мъж с червендалесто лице, от което се източваше дълга, сивкава брада, се носеше странна смесица от мирис на тютюн и опушено месо. Хобито му беше да събира изрезки от вестници. Показа няколко нови находки на другарите си и прихнаха в силен смях. Андре беше леко тантурест и с поклащане зае мястото си до Луки. Несигурността витаеше около него като аура дори след като се досети защо бях там.
Поръчките на щамтиша се плащаха със специални монети. Вили извади няколко от джоба на панталона си. Струваше ми се, че разказва древна приказка, в която неволно участвах и не исках да напускам. „Наздраве!“, извика някой и удари с юмрук по масата. Всички вдигнахме халбите си. Оказа се, че погрешно съм смятала Бирения дворец за пренаселен. Трябвало да дойда по време на мач на Байерн. Искрено се зарадвах, че днес не играят, защото репортажът ми със сигурност щеше да претърпи фиаско. Като на шиш се нижеха въпросите ми и всичките ни шеги, заради които ставаше все по-мъчително да си тръгна.
Неочаквано Вили стана от масата и грабна бастуна си. Поведе ме към дъното на помещението. Лека усмивка се прокрадна по лицето му. Баварецът накуцваше с десния си крак и въпреки предизвикателството, напълно отговорно се беше заел със задачата да ме посвети във вековните баварски традиции на пивоварството. Пред нас се откри тясна ниша с масивни стоманени рафтове. В трезора се съхраняваха необикновените халби за бира на редовните посетители в продължение на години. Вили драматично посочи към тях – „Моята вече е на сто години! Наследих я.“ Гордостта в гласа му ме накара да притихна с благоговение. Вълнението се разля във въздуха като кралски одеколон. И точно когато смятах, че ще се върнем при останалите, Вили предложи да ме разведе из всички кътчета на пивоварната. Приех с възторг, но не бях сигурна колко дълго може да се придържа на бастуна си без почивка. Надникнахме към сцената за куклен театър и спектакли, обходихме гербовата зала, пристъпихме в откритата градина, където отново всички маси бяха заети и стигнахме до знаковия втори етаж. По време на Втората световна война Хитлер се е събирал тук със свои съратници. Някогашната свастика на тавана беше покрита от баварското знаме. Третият етаж представляваше музейна експозиция с картини и стари фотографии от Хофбройхаус. Историите си Вили овкусяваше със сочен патос. Отдавах го не толкова на склонността да величаем родното минало, колкото от факта, че като местен жител изпитваше наслада да ме запознае отблизо със своя град, със своите лични хроники. Топлият му глас ме водеше. Пренасяше ме през историята, сетне ме връщаше в реалността на сегашния момент и го обезсмъртяваше. Част от разпалените му фрази не схващах без колебание, тъй като в речта му се промъкваше по някоя и друга диалектна форма. Жалко, че при ученето на чужди езици на фокус е само книжовният. Когато не го разбирах ясно, молех Вили да повтори. Друг път всецяло се задоволявах с частиците енергия, напоили словесния израз на онова, което бликаше от душата му. И цяла се разтварях в него.
Стигнахме отново до масата на хитреците, когато обявих, че е време да си ходя. Направихме си снимка за спомен с Луки, необичащия Октоберфест и с Уве, колекциониращия изрезки от вестници. Казах му, че скоро ще може да си изреже и моя писмен репортаж, след като го публикуват. Гръмко се засмя и ме контрира с думите: „Ти първо го напиши.“ Последното, което се чух да им казвам, беше да вдигнат наздравица. Духовият оркестър ме заглуши с тромбонен тътен. Когато се обърнах към изхода, видях, че Вили все още стои подпрян на верния си бастун и ме чака. Нямаше намерение да се сбогуваме. Все още не.
Ведрината на лицето му беше изтрила гримасите от болезненото накуцване и той ми отправи предложение за екскурзоводска обиколка в централната част на града, но „не като онези организираните за туристи, а от истински местен“. Така излязохме от Хофбройхаус като двама почти-напълно-непознати, влюбени в Мюнхен и в увлекателните разговори помежду ни, проточили се с часове. Приютихме се в хладната прегръдка на дъжда отвън. Жълтеникавата светлина на автомобилни фарове позлатяваше капките. Разтворихме чадърите си и пристъпихме в мрака по смълчаните улички, докато стигнем новата дестинация от списъка на Вили. Споделих му, че все пак съм посетила редица забележителности. Той се усмихна с въздишка, уверявайки ме, че още не е опознал напълно баварското сърце и то винаги има с какво да те изненада. Първото, което Вили искаше да ми покаже с пълната убеденост, че не съм виждала, беше българската православна църква в Мюнхен „Свети Климент Охридски“. Признах, че до този момент не знаех за храма. Понечихме да влезем, но тежкият катинар между портите изказваше друго мнение. Бях поразена, че Вили е обърнал щедро внимание на източноправославна църква. С ангелското му присъствие до мен обаче дори не изпитах нужда да пристъпя вътре. През цялата ни експедиция за спомени той се разгръщаше като енциклопедия, изписана със светлина. Беше красноречив, одухотворен разказвач, но и търпелив слушател особено ако старателно човърках лексикалния речник в паметта си за позабравена, но изключително важна дума.
Пороят постепенно се усилваше и премрежваше погледите ни напред. Хората се тълпяха под козирките на претъпкани кафенета и ресторанти, а ние приемахме дъждовния съпровод като най-естествен спътник. Чувствах безметежността с всяка клетка в тялото си. Плъзгахме се по водните пътеки и акостирахме като лодки, намерили пристан една до друга. Накуцването на Вили се измени в ритмичен такт, а ако можех да го представя аналогично, то бих се позовала на „Одата на радостта“ и не бих сгрешила. Цялото му същество сияеше и не предизвикваше друго освен силно заразно щастие и признателност. Посипваше ме със звезден прах и сърцето ми усещаше, че ще изхвръкне от гърдите.
Слязохме в ресторант „Ратскелер“ – символ на автентичност, разположен в основата на внушителна сграда в стил неоготика. Позволиха ни кратка обиколка из салоните поради липса на свободни места. Застинали в безвремието, не осъзнахме как стрелките на часовника са се движели заедно с нас. Въпреки че наближаваше полунощ, излязохме на площад „Мариенплац“ и продължихме да вървим. Точно тогава се случи. Бяхме с гръб към приближаващите фарове. Не чухме ръмженето на двигателя. Единствено видях как гумите поднесоха и автомобилът се завъртя, удряйки Вили. Той се олюля, изпусна бастуна си и се свлече безжизнен на земята. Захвърлих чадъра и се втурнах да го вдигна. Не отговаряше на въпросите ми. Ръцете му бяха сковани, макар и привидно отпуснати до тялото. Проверих пулса му, но падащите дъждовни капки се блъскаха в кожата и не усещах почти нищо. Фаровете още светеха в далечината, а около нас се спусна тежестта на непрогледен мрак. Проснах се на асфалта до Вили и се приведох към него, за да се убедя, че диша. Изпадаше в безсъзнание. Не съзирах ясно очертанията на лицето му, само отгатнах острата болка, която го измъчваше. Умолявах го да диша. Заповядвах му да диша. Трябваше да се погрижа за него. Автомобилът се движеше бавно назад. Вдигнах ръка, когато стоповете хвърлиха червена светлина върху мен. Подгизнала до кости, се изправих и разперих ръце, сякаш с въображаема бариера ограждах мястото. Не си спомням на какъв език крещях, но когато молиш за спешна помощ, лингвистичните способности отстъпват пред паниката. Така или иначе шофьорът ме разбра. Изскочи от автомобила си, напрегна мускули и вдигна Вили от мократа земя. Не биваше да се бавим и минута повече. Вместо да извикаме линейка, шофьорът се съгласи да ни закара в най-близката болница. Дори не помня как изглеждаше, запаметих го като едър силует с шумолящо шушляково яке. Само то пропъждаше злокобната тишина, докато се возехме. Придържах главата на Вили до сърцето си. Имах чувството, че ако се отдръпна, ще изпусна живота му между пръстите си. Озовахме се пред спешното отделение и колата отпраши, щом с медицинския персонал свалихме Вили.
Медиците го качиха на носилка и го отведоха. Останах да чакам, докато не ме осведомят за състоянието му. Молитвите ми се преливаха с ридания, а страховете надничаха от всеки ъгъл в тягостната чакалня. Гласът на надеждата обаче ги прогонваше. Заради Вили все повече обиквах Мюнхен и неподправената човешка доброта. Неволно ми беше припомнил последните думи на Гьоте, подбудил човечеството към духовно преображение: „Повече светлина!“ Затова не му беше позволено да се сбогува със света. С мен. Все още не.
Измина повече от час, когато спрях забързана медицинска сестра в отделението. Инфаркт на миокарда. Съмненията ми се потвърдиха. Останах да чакам с уверението, че лекарите се борят в тежка схватка със смъртта и ще направят всичко възможно, за да го спасят. Благодариха ми, че незабавно съм го довела в болницата. Вили вече не ми беше почти-непознат, а сърце, което не исках да загубя.
Заспала съм на стола, докато от дрехите ми се е стичала дъждовна вода. Когато се събудих, краката ми цопнаха в локвичка. Луминесцентната светлина прогаряше ирисите ми. През плъзгащите врати изведоха пациент в количка, а на десетина метра от мен други придружители нервно пиеха чай и ме гледаха с подчертано пренебрежение. Запътих се към преминаващи лекари, но никой от тях не ми даваше информация. Отказвах да повярвам в лошите новини, тях в повечето случаи съобщавах като репортер, но тук…защо ги смятах за абсурдни? След малко се появи същата медицинска сестра, с която разговарях по-рано. Изглежда смяната й свършваше. Благо се усмихна на разтревожения ми вид и ме успокои. Той беше вън от опасност.
Вън от опасност. Вън от опасност. Можех да го повтарям като мантра още дълго. Щастието ми възкръсна! Сълзи потекоха по бузите ми като течни кристали. Лекарите се бяха справили превъзходно, но нямах възможност да им изкажа благодарността си. Събрах си нещата и тръгнах на зазоряване от болницата. Щях да посетя Вили на следващия ден. Щях да му занеса плодове и свежи цветя. Щях този път да го прегърна. Щях. Но беше преместен в друга болница, където не ми позволяваха свиждане.
Така и не го видях повече.
Две години по-късно отново бях сред практикантите в журналистическия институт и използвах възможността да се върна в Хофбройхаус. Трескаво се оглеждах, сякаш търсех изгубена вещ. Нищо не се беше променило от последното ми посещение, а ми се стори пусто и далечно. Безуспешно се надявах да открия Вили сред десетките лица, в които се взирах. Масата на хитреците стоеше самотна в центъра на полупразния ресторант. Тогава ми хрумна гениалната идея да им оставя бележка.
На бара спрях вежлива келнерка, която изрази готовност да помогне. Помолих я да предаде писмото на Вили, когато се събират на традиционния им щамтиш. Предоставих цялата информация, която успях да изровя от паметта си в онзи миг, и тайно копнеех кликата да се свърже с мен час по-скоро. Сервитьорката се подсмихна и ми направи знак да изчакам. Обърна се и започна да рови в изтъркани, махагонови кутии. След малко вдигна пред мен дървена табелка за щамтиш. Бях удивена да прочета надписа: „Хитреците и хитрушата“.
Няколко дълги секунди погледът ми се рееше сред грижливо издяланите букви. Радостта ми се изля на усмивки. Нямаше кой друг да стои зад това освен него. Вили – пътеводната звезда, която настрои личния ми компас към безрезервното добро. Сервитьорката ми разказа, че се върнал след тежко боледуване и настоявал в регистрацията на щамтиша да фигурира неговата спасителка, защото надхитрила смъртта. За първи път от създаването на пивоварната се извършила промяна в наименованието на маса за редовни гости. Затрептях от умиление.
Спонтанно се понесох с онази непозната магичност към краткото ни пътешествие, заключено в точно определено време и пространство. Уви, тях не можехме да надхитрим. Можехме само да празнуваме живота, окъпани в светлина. И това беше достатъчно красиво.
[1] Постоянна маса, на която се събират едни и същи клиенти.
Leave a Reply