Свещникът

Прозорецът блестеше като в тъмна кутия, през която нахлуваше мътна светлина. Слънцето така и не се появи. Студеното време разпръскваше своите мъгли над площадите и не щадеше нито забързаните шофьори, нито мечтателите, които само наблюдаваха обстановката от балконите си. Зимата се просмукваше с бясна скорост с всичките си снежни виелици, които светът на обикновените хора можеше да поеме. Беше ранно утро през декември, когато чаша топъл, плодов чай сгрява приятно все още сънливото ти същество.

За първи път не бързах за никъде, за никого. Алармата беше настроена само „за всеки случай“, ако видиш ли, някой щастлив сън ме прикове като мъртва на леглото и не ми даде сили да се върна обратно в реалния свят.Не че изгарях от желание да се връщам, просто не бях създадена за такъв сезон. Събудих се и вече усещах глад. Организмът ми беше прегладнял за емоционална храна, изтощен от сериозността, с която досега го тровех, а тази отрова вече прекалено дълго се изписваше върху едно каменно изражение, което се напукваше само от сбърчени вежди и стиснати устни. Исках да горя, а само тлеех безуспешно. На промоция си купих ръкостискане с миналото, а тази стока водеше до пристрастяване. Така и не пуснах ръката му…

Съдейки по празните витрини, ръкостискането днес беше свършило. В магазина намерих само щандове със свещници, над които скромно се провисваше табела с надпис: „Като ти спрат тока“. Хората се редяха на опашка, за да се снабдят с най-причудливите свещници, които биха могли да обърнат всичките ти представи за този предмет. Повечето от тях се продаваха в комплект със свещи, но имаше и такива, които изискваха свещта да бъде в определени цвят и форма. Опаковките им бяха толкова сръчно изработени, сякаш никога няма да бъдат отваряни. В суматохата не успях да разгледам всички екземпляри и докато преклепвах пред щанда, една възрастна жена се доближи до мен. Носеше в ръцете си малка кошница, пълна с хляб, плодове, млечни продукти и няколко свещника. Старицата взе един от свещниците и ми го подаде.

-Вземи, дете! Ще ти трябва. – отсече рязко възрастната жена и с бавни стъпки продължи напред към касата. Държах свещника в ръцете си и дори не успях да й благодаря. Сякаш се появи само за да ми връчи въпросния предмет и отмина.

След като платих и се върнах с покупките у дома, реших да разгледам по-старателно най-новата част от имуществото ми, взех свещника и опрях гръб у мекия фотьойл. Опаковката беше изключително примамлива, с цветна, гланцирана хартия, панделки от тюл в сребристо, а няколко блестящи камъни бяха залепени за нея със завидна прецизност. На дъното на пакета беше залепен етикет, на който с главни букви изпъкваше следното: „Не отваряй, преди да ги събереш.“ Дълго време обмислях какво всъщност се очаква от мен да събирам, докато не прочетох горните редове. „Съберете мислите си.Всички положителни мисли за бъдещето групирайте в една фитилна камера, всички лоши мисли групирайте в другата фитилна камера.“ Интересно. Започнаха да ме побиват тръпки. Какъв беше този свещник изобщо? Продължих нататък: “ Не гледайте назад,а се насочете към желанията си за в бъдеще. След запалване на първата фитилна камера, тя ще започне да поддържа надеждите ви живи. След запалване на втората фитилна камера, вашите страхове и лоши помисли ще бъдат изгорени и заличени.“

Бездихание. Мълчание и съзерцание в една точка на стената – излющената мазилка.Станах от фотьойла енергично и намерих свещи. Опитах се да подредя мислите си според указанията от етикета. Разопаковах крехкото бижу и го „заредих“ със свещите. Запалката отказваше да покаже своя огън, затова потърсих кибрит. Клечката се приплъзна надолу и пламъкът опря веднага в първата фитилна камера, напрегнах положителните си мисли. „Давайте!“, казах им, „влизайте тук и поддържайте пламъка на надеждите ми“, това си беше заповед. Догоря клечката, а другата фитилна камера очакваше лошото. Като дойде нейния ред спрях ръката си и се замислих за негативите от последните години. Не всички негативи са лоши, могат да бъдат превърнати в позитиви, стига да знаем как. И все пак исках да ги изгоря, да оставя само надеждите ми да горят в огъня на живота. Запалих я. Камерата светна от пламъка и заискри. Гледах удивено и не вярвах, че съществуват свещници с допълнителни свойства освен като приспособление за свещи.

Оставих двата пламъка да тлеят, камерите задържаха фитилите почти непокътнати, а свещникът изглеждаше най-обикновено, като издължена метална кутия с два отвора. Вечерта беше тиха и само леко пукане се чуваше от запалените свещи. Мрак, в който едни надежди си проправяха път през дълбоките дебри на непознатото, а едни страхове се опитваха да замлъкнат. Завинаги.

Събудих се на следващата сутрин от прегръдките на топли, майски лъчи. Надникнах през прозореца, колкото и да не исках да срещам с очи нападалия сняг…него обаче го нямаше. Вместо това млади пъпки зеленееха по дърветата, улиците бяха чисти, слънцето се усмихваше като дете с най-искрения си изгрев, топъл и мек като пролет – и беше пролет! А прогнозата за времето от вчера беше пълна със снеговалежи, студ и вятър… кой се е надявал, че няма да се случи?