Орденът на скорпионите
Надежда Динева
Някои от събитията в романа са реални, други са авторова измислица.
I
Часът беше точно седем, когато безпощадната аларма наруши съня на Регина. Стаята все още тънеше в мрак, а зейналият прозорец я изпълваше с хладен въздух – сякаш беше призрачна кутия, в която едно същество се опитваше да се надигне плавно от леглото. В последно време сънищата на Регина граничеха с кошмари, където мъртвите тайни заявяваха желанието си да бъдат съживени. С бавно движение тя стигна ключа за осветлението и в миг стаята придоби друг облик. Меката жълтеникава светлина се спусна от няколко малки лампички и подразни зрението ѝ. В момента единственото, за което копнееше, бе чаша топло и силно кафе, затова се опита да игнорира всичко останало. Да си пристрастен към кофеина не бе от добрите зависимости, но коя ли би могла да се нарече добра? И все пак кафето бе добър инструмент за преминаване от сънливо съзнание във функционално състояние. Да бъдеш буден обаче означаваше много повече от това да си се събудил.
Ако таваните в апартамента на Регина можеха да говорят, щяха да разкажат за нейните опити да бъде будител, да извади на бял свят неща, за които обикновените хора не подозираха, а и не биваше да разбират. Това бе изключително трудна задача – особено когато се налагаше да го прави във време, в което сянката на престъпността, измамите и тероризма закриваше слънчевата светлина. Но Регина не се отказваше. В онзи момент, докато страхът, пълзящ по вените ѝ, носеше опасността, простряла се по върховете на властта, тя реши нещо много важно. Най-накрая да се освободи от мрачните призраци, като избере риска. Не мислеше за печалните последствия, а се хвърли право в черната дупка. Справедливост и истина – това бяха отправните точки на нейния живот и тя смяташе да ги последва.
Огромният черен куфар, опрян до вратата на спалнята, почти достигаше теглото ѝ. Двадесет и шест годишната германка беше със среден ръст и добро телосложение. Порцелановата ѝ кожа изглеждаше мека и нежна. Пръсна по себе си лек парфюмен аромат на жасмин, кехлибар и мускус. Приятното ухание щеше да се носи из апартамента дълго след заминаването на Регина. Едва преди два дни беше приготвила всичко необходимо за далечното пътуване. Не само дестинацията беше екзотична, но и намеренията, с които тръгваше. Освен дрехите, реши да вземе със себе си и някои предмети, натоварени със сантиментална стойност.
Яростта, с която се изправяше срещу заплашителните обстоятелства, я подтикна
да сбъдне света, в който иска да живее. Робърт Кенеди е казал: „Всеки от нас може да измени света около себе си“. Регина беше готова да промени своя само за да го предпази от срутването, което предстоеше. Започна да се съмва и изгревът бавно се протегна над спящата германска столица. Това бе последната ѝ берлинска утрин, не знаеше кога ще се върне отново.
Животът разполагаше с много препинателни знаци, повечето от които въпросителни. В този момент Регина имаше нужда от някого, който да я потупа по рамото и да ѝ каже, че всичко ще бъде наред. Самотата невинаги бе добър съветник, ала приятелите можеха да те спрат от пътя, по който си решил да поемаш. Това бе техният начин да те защитят. По ъгълчетата на душата ѝ се появи непримиримост, граничеща с лудост. Жадно се нуждаеше от тези спасителни думи – че нещата ще се подредят…
Пърси току-що бе скочил от леглото и се приближаваше към нея.
– Ела, малчо. Ще ми липсва пухкавата ти усмивка. Но Симон ще се грижи добре за теб, убедена съм – тя обви с ръце бялата персийска котка и я притисна към гърдите си.
Времето беше обичайно хладно за дъждовния ноември. Липовите дървета се извисяваха тържествено, останали без цвят и зеленина. Оголените им клони танцуваха немощен танц под звуците на дъждовна арфа. Вятърът жонглираше с опадалите листа и приветстваше зимата. Берлин изглеждаше някак ужасяващо. Едри капки дъжд потропваха по прозорците в апартамента на Регина. Заминаването ѝ може би щеше да се окаже по-тежко от плануваното. Тя приключи с кофеиновия ритуал и се зае с останалата част от приготовленията.
Стаите не изглеждаха празни, само някои скринове. Всичко си стоеше на мястото и въпреки това вече ухаеше на самота. По стените висяха скъпи картини, а бюрото бе окичено със семейни снимки, малки подаръчета от сестра ѝ Анне и кайзера на спортните новини Марк, както и пострадала от ръцете на Регина антистрес топка. Не си отиваше завинаги, ала в същото време ѝ се струваше, че ще бъде точно така.
Регина бе оставила някои неща, които да вземе в последния момент. Моментите обаче не чакаха и се търкулваха нетърпеливо също както дъждовните капки. Часът на промяната… – мислеше си – настъпи. Това пътуване определено щеше да струва повече от самолетния билет.
На излизане от апартамента си се огледа. Беше изключително предизвикателство да се справи с тежкия куфар. Мускулатурата ѝ отдавна не бе така тренирана както
преди. Тъкмо щеше да заключи вратата и се сети. Тефтерът. Господи! Къде ти е умът, Регина?! Нахълта обратно през тъмния коридор, докато стискаше Пърси в ръцете си, и намери скъпоценната реликва. След това ключалката прещрака злокобно. Ръцете ѝ вече започваха да треперят, но не от несигурност, която и без това си беше свила гнездо в храма на чувствата ѝ, а от пренасянето на товара към асансьора и след това вън от жилищната сграда.
Таксито вече я чакаше. „Аугсбургерщрасе“ отново беше претъпкана от паркирани автомобили. Намираше се в центъра на жилищния квартал „Шарлотенбург“, разположен в западната част на столицата. Кварталът беше известен с лятната резиденция на кралица София Шарлота Хановерска от 1699 г.
Шофьорът даде газ и гумите на фолксвагена се затърколиха по мократа улична настилка. С всяка секунда Регина се отдалечаваше от своето минало и приближаваше все по-неясното бъдеще. Таксито се движеше в посока „Браухофщрасе“ – дома на Симон. Пърси стоеше спокоен в скута ѝ и оглеждаше мокрия град през стъклата на автомобила. Очите му винаги искряха, но този път погледът му бе помръкнал, сякаш долавяше, че ще се раздели със стопанката си. Малките му лапички бяха обвити с дълги бели косми, които обичайно оставяше навсякъде след себе си. Мъркаше съвсем тихо и почти недоловимо поглеждаше към Регина. Заровила поглед в мислите си, тя хапеше нервно устни като си представяше набръчканото лице на кошмара. Този кошмар я преследваше отдавна и вече бе време да го победи.
Всеки ноември Берлин беше безскрупулно сив. Градът се скриваше в обвивката на първите зимни нашествия. Красотата му избледняваше, докато гъстите облаци се разстилаха чак до периферията му. Дъждът не носеше свежест, само засилваше мириса на прашен асфалт и изгорели автомобилни газове. Таксито приближи жилището на Симон, който вече ги очакваше. Жилищната сграда се издигаше с гигантското си бароково великолепие в средата на малката уличка. Колата спря близо до няколко кални локви. Регина даде нареждане на шофьора да изчака, защото след минути ще продължат по друг път. Тя притискаше Пърси силно към себе си, като не спираше да му шепне колко много ще ѝ липсва. Той бе неин другар, когото обичаше безкрайно много. Наслаждаваше се на моментите, когато го виждаше спокоен и енергичен, размятащ доволно дебелата си опашка. Сега обаче не изглеждаше нито спокоен, нито енергичен. Гледаше я неутешимо, защото знаеше за какво бяха дошли. Регина тръсна глава, за да проясни мислите си. Ясно съзнаваше, че нямаше как да го вземе. Докосна
муцунката му с пръст и усети как сърцето ѝ почваше да се пълни с чувство на вина. Точно тогава Симон прекъсна мисловния ѝ спор.
– Не знаех, че толкова трудно ще се разделите – подвикна младият мъж и разпери ръце за прегръдка. – Добро утро, мила!
– Добро утро, Симон! Извинявай, че те притеснявам толкова рано. Тук са всички необходими неща за Пърси.
Подаде му голямата, но не много тежка чанта. Все още не можеше да остави котката в ръцете му.
– Нали го обсъдихме? Не ме притесняваш с Пърси, а с това необмислено заминаване. Не мислиш ли, че заслужавам да споделиш какво се крие зад тази мистерия? – Симон я погледна с мънистеносините си очи и направи гримаса. След това приглади кестенявата си коса и повдигна рамене. Искаше да ѝ се усмихне, но най-добрата му приятелка го тревожеше с плановете си. Колкото и да бяха душевно свързани, така всеки от тях имаше своите собствените размишления и трудно можеше да отгатне значението на споделеното мълчание.
– Бъди спокоен, знаеш, че ще ти разкажа всичко, когато му дойде времето. Просто не сега. Чакат ме много важни неща, които трябва да свърша сама. Не искам да те плаша с това, но трябва да замина. – Ръката ѝ се опря на рамото на Симон – рамото, което за нея би удържало и няколкотонен камион; рамото, което все още беше мокро от влагата на очите ѝ; рамото, на което се опираше за пореден път, сякаш бе направено от стомана. Раменете на хората издаваха силата на душите им.
– Тогава ми остава само да ти пожелая успех и да чакам да ми разкажеш. Но да знаеш, тази потайност никак не ми харесва. Пази се, мила моя!
Прегръдката за довиждане беше дълга, последвана от няколко въздишки. Пърси се настани в силните ръце на Симон.
– До скоро! – Регина стисна здраво ръката му, но се наложи бързо да я пусне, защото двигателят на фолксвагена изръмжа нетърпеливо.
Направи няколко малки крачки и се качи обратно в таксито. Загледа се в двамата си приятели. Стегни се, не е за последно! – ехтяха едва мъждукащите надежди в главата на Регина. Махна им с ръка, поглеждайки през задното стъкло, по което се стичаха дъждовни капки, размазващи образа на Симон и Пърси. Те кротко наблюдаваха отдалечаващата се кола. Само след секунди таксито направи десен завой и се скри зад ъгъла. Вече се движеха по „Ото-Зур Алее“, когато мислите в главата ѝ се
пропукваха под натиска на спомените. Всяка от тях беше като паяк, оплитащ в паяжината си картини от едно минало, което обещаваше да промени бягащото насам бъдеще. Две солени капки си проправиха път към бузите ѝ, стекоха се по шията ѝ и паднаха с бясна скорост надолу. Регина изтри следите от проявената слабост и се обърна към стъклото.
Таксито се движеше по един от мостовете над Шпрее, разпростиращ се по цялата територия на берлинския „Шарлотенбург“. Булевардите бяха обичайно тихи за съботното утро. Дъждът намаляваше и градът изглеждаше все по-спокоен. Облачната сива мрежа вече се бе разкъсала и отстъпваше място на бледосиньото небе. Регина даде ново нареждане на водача на таксиметровия автомобил, като го инструктира да минат по „Тегелерщрасе“, която водеше към летище „Тегел“ – едно от двете международни летища в Берлин. Погледна часовника на ръката си, за да се увери, че нещата вървят по предварително съставения план. След около пет минути трябваше да пристигнат.
Когато плати на шофьора, грабна куфара си и усети как въздишките ѝ започнаха да избуяват в огромно притеснение, корените на което бяха скрити дълбоко в съзнанието. Различни думи кънтяха като бързи рикошети. Кънтяха, че тя все още можеше да се откаже…
Застана пред входа на летището. Впери замислено поглед в масивната козирка, която се извисяваше като широка тераса. „Тегел“ беше място, на което се събираха вопли – някои по-силни, някои – като вързоп от необясними чувства. Загрижеността за семейството понякога може да те накара да забравиш себе си и да се втурнеш в най- опасното приключение само за да го предпазиш. Нюансите на страданието се редуваха винаги с прашинки надежда, замъгляващи ума.
Регина спотаи мислите си и се приготви да поеме към гишето за чекиране. Едва бе направила няколко крачки, когато силна ръка стисна рамото ѝ. Помисли, че е станала обект на джебчийство, но после видя усмихнатите очи на Марк. Веселото му изражение беше в контраст с напрежението ѝ, но намери сили да се усмихне насреща.
– Регина, как си? Не съм те виждал, откакто напусна!
Отговорът ѝ се бавеше.
– Заминаваш ли? – попита загрижено и сбърчи вежди.
Последният човек, когото очакваше да срещне тук, бе колегата от спортния отдел.
– Ще правя кратко пътешествие – отвърна тя, като гледаше ту него, ту
гишето за чекиране.
– Надявам се дестинацията да си я бива – отвърна Марк и постави сака си на земята. – Аз ще летя за Мюнхен. Утре ще се играе мачът между „Байерн Мюнхен“ и „Борусия Дортмунд“ от Бундеслигата, а за съжаление не успяха да изпратят кореспондент навреме и трябва да отида аз, а да си призная, никак не ми се пътува.
– Разбирам те, ангажиментите преди всичко – прекъсна го Регина.
– Бързаш ли, кога е полетът ти? Да изпием по кафе, ако имаш време? – предложи ѝ. – Всъщност за къде пътуваш? – попита с нексрита доза любопитство.
Регина се чувстваше под прицела на неговите въпроси, които той изстрелваше един след друг, сякаш изпразва пълнител на немския „Хеклер и Кох“1. Тогава тя отсече:
– Благодаря за поканата, но бързам. Ако нямаш нищо против, някой друг път. Наистина бързам.
Регина забеляза, че Марк направи недоволна гримаса, но нямаше повече време за губене. Сграбчи дръжката на куфара, като вече не си даваше вид на спокойна и уравновесена. Напротив – напрежението излизаше от нея под всякакви форми. Марк изостана, изчаквайки групите от туристи да преминат, и като махна с ръка за довиждане, видя, че Регина се бе скрила от погледа му. Терминалът загъмжа от прииждащи и отиващи си пътници. Марк се насочи към гишето за чекиране. Опашката не беше дълга. Няколко пъти тази година му се налагаше да лети с вътрешни полети, за да отразява спортни събития от страната. Случваше се да напусне редакцията като специален пратеник на „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг“. Въпреки широката мрежа от кореспонденти, един от най-тиражните немски вестници имаше нужда от перото на Марк, особено в кризисни ситуации. Той бе репортерът, който ликуваше заедно с немския национален отбор по футбол, изживяваше победите и загубите на Михаел
1 Пистолет, изработен от немската фирма Heckler & Koch в началото на 90-те години. През 1993 г. е приет на въоръжение в Бундесвера и има голям брой модификации. Heckler & Koch USP е считан за едно от най-подходящите оръжия за специалните части и полицията. С него си служат спецчастите на Германия, САЩ, Италия, Франция, Украйна, Полша и Япония.
Берер и отразяваше някои от най-емблематичните сблъсъци в Бундеслигата. Неговата увереност хармонираше успешно с обаятелността му. Беше много привлекателен, но имаше една особена черта в характера си, която беше същевременно силно качество в професията му, но досаден навик в личния му живот. Беше твърде любопитен.
През няколко гишета Регина потропваше нервно с крак, докато чакаше редът ѝ да дойде. След няколко минути се придвижи напред и подаде паспорта си.
– Добър ден, госпожо Шварцмюлер! – обърна се служителката към нея. – Билетът Ви, моля.
С бърз замах тя извади необходимото от чантата и го връчи на жената. След това постави куфара на лентата и той бавно се отправи на щателна проверка. Регина усилено се опиташе да игнорира всички шумове около себе си, най-вече тези в главата си.
– Заповядайте – служителката върна бордната ѝ карта и се взря в следващия пътник.
Марк гледаше отнесено, когато познато лице прикова вниманието му – мигом разпозна стройната фигура на Регина, която бързо се отдалечаваше в обратна посока. Гъстите ѝ къдрици с цвят на шоколад енергично се люлееха около раменете ѝ. Слънчевите снопчета лъчи едва докосваха уплашеното ѝ лице. Притискаше дамската си кожена чанта здраво, сякаш всеки миг някой можеше да я отмъкне. Със ситни крачки приближаваше ескалаторите. Няколко мига ѝ отне, за да се скрие зад бетонните колони. Марк вдигна любопитно поглед към електронното табло на изхода за самолета. Полетът беше за Абу Даби.
Leave a Reply